“Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата , и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва.”

“Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт, само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние -когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.
Защото най-хубавото нещо в живота се постига само с цената на голямата болка…, или поне така е според легендата. “