Красивият Сън И Грозната Реалност....

Обичам те,
а ти не ме поглеждаш...
Казвам ти го, а ти отново пак мълчиш...
И пак ме гледаш с тъжния поглед,
и пак се цупиш,
и да знаеш, че грешиш.
Обичам те, ала ми писна...
та нима ти си единствен?!
Обичам те,
но съм вече уморена,
и изтощена,
и с душа от страдания опустошена.
Казвам ти ""обичам те"",
а ти не реагираш.
Поглеждам те с влюбени очи...
но сърцето ти е ледено за мене,
и такова ще е винаги нали?
Разбирам.Ти не ме обичаш.
И това не ще се промени...
Дори не правиш опити да се преструваш,
а и май не е нужно, нали?
И ето пак сълзите в очите ми напират,
и аз немога да ги спра...
Но въпреки сълзите, мъката, тъгата ,
ти пак оставаш безразличен,
и пак не ме обичаш,
и дори една усмивка не желаеш да ми дариш.
А ако знаеш само колко те обичам,
как копнея за тебе всеки ден,
и как искам да видя
в очите ти радост, щастие и желание да си с мен.
И ето...
ти си тръгваш!
Но... всъщност тръгваш ли си?!
Не.Защото май никога не си бил до мен.
Тъй че ти не си отиваш,,
тъй че пак сама съм аз.
Както бях сама и досега,
докато те гледах в захлас.
Но...странно!
Щом до мен не си бил ти, защо тогава на раздяла ме боли?
Защото се надявах, че
нещо ще се промени.
Но ти не си виновен.
Ти никога и мъничка надежда не си ми дал.
Надеждите, илюзиите, раят и мечтите
не ти, а си ги дадох аз!
И така принцеса в приказка,
докато студеният ти поглед
не я разби на пух и прах!
Да страдам ли?
Незная.
Не искам да страдам за съня,
Не искам да плача за една погубена мечта.
А трябваше ли всичко да свършва така?
Да се стопи илюзията?
Може би да...
да, на мен ми беше добре така- в съня...
но трябва да погледна в очите действителността-
че в съня ме обичаш,
но не и в реалността!